Имам една скрита изопачена Реалност, която крия дълбоко в сърцето си. Тя е доста привлекателна и винаги носи маркови дрехи, не за друго просто уважавам качеството. Мирише по различен начин.  Странен е целият този Свят защото сякаш хем зависи от мен хем нищо не мога да направя. Говоря за Света който гори в дълбините на сърцето ми. Светът е опианен от красотат на Реалността. Той е влюбен до уши.  Подчинява се на това нейно качество да е свободна и да бъде всеки един момент каквато иска. А и не може да скрие впечатлението което му правят дрехите и. Той не може да я докосва и това всява гняв и  ревност. Всички знаем какво се ражда от тези две същества. Въднъж слеят ли се гнева и ревността се ражда онова дете на погнусата . Светът, го бе гнус от себе си. Ненавиждаше се. Струваше му се , че е недостатъчен.  
  Реалността седеше там и ми говореше.
- Знаеш ли , аз мога всичко. Аз мога всичко , защото аз създавам всичко. Аз създавам всичко значи всичко зависи от мен, Аз съм аз и това е. Аз мога да направя така нещата както си поискам и никой не може да ме спре, Аз знам ,че мога. Аз съм аз, Аз съм велика, при това съм красива. Красива съм зашото съм аз, а това е достатъчно. Аз няма как да не бъда аз, защото просто го умея. Това да съм аз такава каквато съм  и това е изкуство. 
 Светът гореше. Искаше да я покани на вечеря да и покаже най-съкровенните си места и да и каже ,че може да остане там за винаги. Искаше му се тя да стане неразделна част от него. 
Светът ми говореше.
-Не искам нищо. Само нея. Това е нереално. Желанието ми произлиза от нея. Да. То е нереално. Нереално искам да стана част от нейната безплътност. Искам да се рея и да се чувствам щастлив. Искам да я усещам до мен и да знам ,че ще потънем и двамата в пустинята на сигурността, тя ще роди моите деца, а аз ще се грижа за семейството ни. Искам я. 
Не можех да разбера нито него нито нея. Имах правото само на три въпроса. Трябваше да разбера към кого да ги задам. Имах само три въпроса и те трябваше да бъдат зададени правилно. Трябваше да реша към кого да се обърна. Трябваше да реша какво искам да знам. Лошото е ,че многобройните въпроси задавах на себе си. Защо той страда? Нужна ли е цялата тази тирада? Защо тя е толкова надменна? Дали пък тази нейна характеристика, не е  просто моя илюзия?  Какво би станало ако тя се слееше истински с него . Ако Реалността такава каквато е заживее със Света? Хубавото беше че те не можеха да лъжат. Това, да осъзная какво се случва и да задам правилните си въпроси , бе за мен от от изключителна важност. Той я обичаше, а тя него не. Ако реша да попитам нея защо, ще видя само нейната гледна точка. Ако тя съумееше да обоснове правилно доводите си и да ми обясни причините, нямаше как да спася Света от тоталната разруха. Да скрия разговорите, не мога. Всичко е видно. Всичко се знае. Всичко се чува. 
Реалноста ми говори.
-Знаеш ли, спри да се чудиш. Недей да ме питаш. Ще кажа неща които ще те наранят. Ще изпея ария, която ще те заклещи като сирене в миши капан , в собсвените ти заблуди и няма да успееш да излезеш от там. Ще почувстваш дълбоко в себе си истината и тя ще пропие стените , които толкова дълго време градиш около сърцето си, с фалш. А той разтапя и разяжда всичко. И най-ценната капчица надежда ще се потули и душата ти ще се огъне като медта в клада. Казах ти, аз съм мощна. Аз мога.
Аз знам. 
В този момент усетих как любопитсвтото ме обсебва. Не за пръв път то идва при мен и ме кара да действам спонтанно, без да обмислям последствоята. Ужасен беше този факт, но беше истина. Изтрелях го. Зададох си първия въпрос.
-Защо мислиш така?
 Това беше. Аз вече направих избор. Зададох въпроса към реалността. Сега тя беше длъжна да отговори искренно. Не бях сигурна ,че съм готова да я чуя. 
Реалността ми отговаря.
-Аз съм плод на твоето въображение. Ти ме създаде по свое подобие. Аз съм аз и аз съм тази която съм. Аз не мога да обичам никого. Аз съм  си самодостатъчна.Аз съм само аз ,защото при мен съществува само Аз. Светът е огромен. Светът е огромен и необятен и да той предлага много възможностти, Но аз не мога да  ги приема, защото той иска нереалните неща. Той не иска реалните. Нереалните неща са част от него.Аз мога да бъда само реална, та нали съм реалноста. Ти си ме отгледа такава. Ти ми сложи тези дрехи и ме нарече красива. Аз ти повярвах. 
 Нищо не разбирах.Нищо и до ден днешен не мога да разбера, но тогава се опитах. Не можех да проумея , как бе възможно Реалността да не виждаше възможностите които се откриваха пред нея. Тя не осъзнаваше колко щастлива можеше да бъде със Света. Колко просторен можеше да бъде живота и колко красив би станал той. Сякаш се бе скрила в собствената си черупка и не искаше да излезе. Обвиняваше мен. Аз нямах никаква вина. Бях в недоумение и въпреки това реших да попитам.
-Щастлива ли си ?
Реалността ми говори.
-Естествено,че съм щастлива.
Помислих си ,Че кой не е щастлив когато знае толкова малко за себе си. Оставаше ми един единствен въпрос. Последният. изтрелях го без да се замислям.
-Какво ти липсва, че не можеш да се проумееш и да станеш едно със Света?
Реалността ми говори.
-Любов. Липсва ми онова безпределно чувство , което би ме накарало да стана нереална и да съумея да се впиша в Света.