Леден и мрачен е съюзът между мен и мен. Всеки ден се опитвам да си продам доза любов ,доза разбиране,доза щастие,доза обяснение и всеки ден не успявам! Понякога си мисля,че е въпрос на комуникация между мен и мен ,а понякога заключвам ,че не е! Всички ми пожелават да съм жива и здрава! Арогантно от тяхна страна! Ще обясня защо. От кога този свят е даденост и защо да си мисли човек,че ако ме няма ще стане кой знае какво! И о,не това не са мисли на човек тръгнал да се самоубива! Обичам и ценя живота си,но това не значи ,че ако умра ще стане кой знае какво! Обърква ме всичко! Имам чувството,че нося риза със съмнения от както съм се родила! И има дни в които не се съмнявам,но повечето са такива със съмнение! Дишам и си повтарям:"Тези мисли не са твои!" И после си казвам:"Как да не са мои? Че аз ги мисли! Аз им вярвам!". После се събуждам от пореден кошмар обсебена от самотата! Не съм дошла ,за да страдам тук! Имам право да съм щастлив! И го вярвам! Обаче отново оставам страничен наблюдател! Седя си отстрани и си наблюдавам как затъвам в мисли! Чувам глас и ми казва:"Пиши,пиши момиче! Напиши ми нещо извънземно! Давай!" И почвам и пиша: 
Седя си с чадъра змийски и чакам зеницата ми да се обърне навътре и да види! Искам да види сърцето ми и да омая мозъка ми,за да им подскаже как да се свържат! Трептя в омраза и гняв и заразявам вените си. Впива се самосъжалението в дробовете ми и не мога да се измъкна! Ласките изчезват в тила ми,удрят гръбначния стълб и болят! Чувам гласа си да стене и обвинява:"Ах ти нещастна и неблагодарна курвоо" Не разбирам! Защо ми говори така? Тялото ми е сковано!