На врататa му казах. На добър път и до нови срещи. След което се обърнах , погледнах го в очите и в прав текст му казах, да целуне морето. Попита ме какви неща блещя? Нима морето може да бъде целунато? Тогава разтворих очи, поех дълбоко въздух и започнах да разказвам за морето, което веднъж бе целунато от жена.
Имало едно време една девойка, с коси от меден пращец, кожа като сълзи на дракон и усмивка голяма като дължината на екватора. Когато стъпваше по пясъка на морето Везувии спираше да бълбука. Листата на дървета се преплитаха в огромни рибени кости и започваха да свирят мелодии, звучащи само от арфата на Орфей.  Устните й розови, като розовото на дъгата появила се след майски дъжд. Обичаше да слиза близо до морето и да си говори с него. Обожаваше да крачи на лунна светлина, тогава когато всички раковини излизаха на нощна разходка ,а раците и скорпионите се веселяха танцувайки танго. Цяла вечност споделяше на морето какви ли не страховите истории. Истории все от нейния живот. Говореше и за баща си и за майка си и за сестра си и за брат си. Споделяше всичко. Понякога ,когато се изморяваше ,започваше да пее. Заставаше на колене и докато вълните галят гърдите й, гласните и връзки пишеха поеми, завръзваха се във всякакъв неравноделен ритъм и песента се лееше като водопад. Един ден, нещо необичайно се случи. Докато луната осветяваше пътеката, а стъпалата и оставяха гладък мимолетен отпечатък върху пясъка, тя чу глас.
-Целуни ме!
Замръзна на място като скала. Нима й се причува. 
-Целуни ме! 
Ясно, точно и отчетливо пътуваха в пространството тези две думи и отекваха в душата й. Като медуза плаваща в Тихия океан. Като барабан, удрящ го Богът Шива. Като отломките на Титаник , скитащ и търсеща изхода нагоре към слънцето. Като одеялото на Аладин, чакащо да полети над Египет със своя господар и неговата любима. 
-Целуни ме! 
Нима е възможно да е истина и този глас да идва от морето? И докато пристъпваше навътре, все по-дълбоко и по-дълбоко се огледа. Лунната светлина галеше повърхността на морето и върху тази нежна необятна площ, сякаш изписваше думите: Целуни ме. Като че ли милиарди светулки бяха накацали пред нея. А тя влизаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Ленената й бяла рокля се сля с плътта й и тя усети как под краката и няма дъно, като бездънна яма от сладък компот. 
-Защо те чувам, а не те виждам? Попита тя.
Нищо! Никакъв отговор. 
-Защо усещам, че си тук до мен, а не те виждам? Попита тя, докато устните и леко по леко се пълнеха с морска сол. 
-Говори проклетнико! Говори! Дробовете и се пълнеха със вода. А морското течение теглеше дланите й към кулата отсреща. Лицето й се взираше към дълбините на морето. Изплуваше нагоре и после пак надолу. Нагоре и пак надолу, като виенско колело в увеселителен парк. 
-Целуни ме! 
И тогава, тя разбра. Отпусна тялото си, сякаш цялото море беше нейното легло. Погледна първо към луната и после към звездите. Очите и светнаха от възхищение и възбуда. Духът и беше и не беше там, докато тялото и се простираше между водното и небесното царство. Отворила широко длани и вплела устни в морските води. Целуваше го. Целуваше го така както никой земен не беше до сега. Преплитаха се сънища и реалност в едно. Страста изгаряше сърцето й , а морето се радваше. Подскачаше от сладсот. 
На другия ден, я намериха заспала на брега, чисто гола. Косите й бяха побеляли като снега на Северния полюс. Очите и посинели ,като синьото на океана. Устните и бледи като пясъка под гърдите й. Попитаха я. 
-Какво се случи?
А тя , едва разтворила очи им отговори.
-Не помня много. Едно нещо обаче си спомням напълно ясно. Целувах се с морето. И от тук насетне знам. Знам, че където и да ида ,каквото и да правя аз съм свързана. Свързана съм с морето, със звездите, със земята, с водата, с всичко живо около мен. Защото всичко е в мен , такак като е около мен. Аз най-сетне обичам!