Загубих се. Загубих се някъде там между реалното и материалното, между високия връх и ядрото на земята. Загубих погледа си по пътя. Загубих се. Толкова загубена се усещам, че ако някой ме попита къде са ми артериите на сърцето, ще му отговоря, че не знам. Загубих посоката. Загубих представата, която ту се появяваше и беше ясна ,точна конкретна, с изключително добре описани инструкции за начин на употреба, ту се превръщаше като бездънна яма от сълзи и префърцулени егоистични пориви за величие и значимост. Захласнах се. Помислих си, че ако правя така или иначе ще бъда таква или онакава. Тъжното е,че в такива моменти като се обърна назад , миналото ми е като вързоп от прежда. И понякога мога да я видя като розова прежда, понякога като лилава, понякога като черна или бяла. Все тая какъв цвят й слагам. Загубвам се и в момента. Загубвам се в цели, в програми, в идеи за това коя съм. Загубих се и вчера в парка. Загубих и представа за времето. Ако само можех да опиша колко силно чувствам в момента на някого, щях да му изгоря очите, кожата, мусколите. Тялото ми никога не ме е лъгало. А , то ме боли. Боли ме често и ми подсказва. Загубвам се във собсвтените си филми. Загубвам се в погледа си понякога. Загубвала съм и любим човек, леля. Тя се загуби пред очите ми. Не харесвам тази своя част. Не ми харесва да хленча и да драматизирам. Не навиждам я. Противоположното на загубването като че ли е мечтата и вярата. А хората когато мечтаят, те първо трябва да вярват безусловно ,че е възможно да им се случи мечтаното. Закон. Това е закон. А, загубването е отдалечаване. Отдалечаване от себе си , от това което си и обичаш да правиш. Аз знам,че загубването е полезно. Но, аз нямам никаква енергия. Нямам мотивация. Тя е повърхностна. Появява се за седмица и изчезва. 

Ще ти кажа какво правя когато съм много уморен изключвам си ума лягам по очи на земята свивам дясната си ръка на юмрук слагам я на земята и опирам челото си на голната част на юмрука разтварям си краката на страни до комфорт и стоя.